В Лондон SE26* сме свикнали с блясъка: едно време Кели Брук и Джейсън Стейтъм живееха над зъболекаря. Но когато токовете на Анушка Хемпел закънтяват по напукания циментов паркинг пред апартамента ми, неизбежно си припомням поместваните в „Пикчър поуст“* снимки на кралски особи, посещаващи пострадали от бомбардировките през Втората световна война семейства. И все пак мисията, довела я в моята скромна обител в предградието, касае нещо повече от проява на съчувствие. Хемпел – жената, изобретила бутиковия хотел още преди той да получи такова търговско название, е тук да ми предаде важна информация. Ако съдим по статиите в списанията за интериорен дизайн и разтревожените публикации в онлайн форумите „Направи си сам“, изглежда половината от собствениците на имоти в западния свят отчаяно искат да се сдобият с тази информация, а именно – как едно обикновено жилище да придобие облика и усещането за апартамент в петзвезден хотел с цена от 750 лири стерлинги на нощ. Конкретно в нашия случай следва да се „похемпелчи“ един скромен преобразуван в апартамент среден слой от триетажна къща-близнак във викториански стил.

„Можеш да го направиш – казва тя, като обхожда с поглед кухнята ми. – Всеки може да го направи. Изобщо не виждам защо не. Само че между стаите трябва да личи последователност. Да се следва докрай само една идея. – Тя оглежда печално аварийния изход. – И, естествено, ще се наложи да купиш съседната къща.“ Това е шега. Поне така мисля.

...

Въпреки всичко си струва човек да поспре и да се замисли колко необичаен е този стремеж. Хотелската стая е безпаметно място. Ще изпитаме притеснение, ако в нея има следи от предишен наемател, особено с оглед на това, че много от нас отиват на хотел, за да правят там неща, които не биха правили у дома си. Очакваме хотелската стая да е изчистена така щателно, сякаш някой току-що е измъкнал труп от леглото. (В някои случаи това действително е така.) Домашният интериор внушава противоположната идея: домът е хранилище за спомени. Миналото на обитателите му трябва да се вижда от снимките на стените и книгите по рафтовете. Ако хотелските стаи бяха хора, щяха да са усмихващи се лоботомици или благовидни психопати.


____________________________
*Номериран пощенски район в Лондон, обхващащ Сидънхам таун (англ. – Sydenham town).
*Списание за фотожурналистика, издавано във Великобритания между 1938 и 1957 година (англ. – Picture Post).

Свикнали сме с блясъка на квартал „Сиднъм“ в Югоизточен Лондон: преди време Кели Брук и Джейсън Стейтъм живееха над кабинета на зъболекаря. Ала когато Анушка Хемпел стъпи с високите си токчета върху напуканата циментова настилка на паркинга пред апартамента ми, нямаше как да не си спомня за фотографиите в списание „Пикчър Пост”, които показваха членове на кралската фамилия по време на посещенията им в домовете на семейства, пострадали от бомбардировките през Втората световна война. Мисията на г-жа Хемпел обаче в моето скромно квартално кътче на Лондон не се състои единствено в това да изкаже съчувствие. Тя — жената, която създаде понятието „бутиков хотел”, преди то да придобие търговското си име — е дошла, за да ми даде информация, която половината от собствениците на недвижими имоти в западния свят отчаяно търсят, съдейки по статиите в списанията за вътрешен дизайн и по изпълнените със загриженост публикации в онлайн форумите на тема „Направи си сам”, а именно — как на един обикновен дом да се придаде обликът и обаянието на петзвезден хотелски апартамент, в който нощувката струва 750 британски лири. Тоест как в този конкретен случай да се „хемпелира” скромен апартамент, преобразуван и обособен от централните помещения на триетажна къща близнак във викториански стил.

— Може да се направи — казва тя и обхожда с поглед кухнята ми. — Всеки може да го направи. Не виждам никаква причина да не може. Но стаите трябва да са преходни. И непременно да се следва единна концепция за целия апартамент — тя поглежда замислено към противопожарните стълби отвън. — И ще се наложи, разбира се, да купите съседната къща.

Това последното е шега. Предполагам.

...

Все пак си струва да не избързвам, за да преценя доколко ексцентрично е това хрумване. Хотелската стая е пространство на забравата. Затова ще ни бъде неприятно, ако открием в нея и най-малката следа от престоя на предишен обитател, особено като знаем, че мнозина от нас ходят по хотели, за да вършат неща, които не вършат вкъщи. Очакваме хотелската стая да бъде почистена така щателно, сякаш току-що от нея са изнесли тялото на мъртвец. (При някои обстоятелства това действително ще се случи.) Домашният интериор олицетворява противоположната идея — да бъде хранилище на спомените. Историята на неговите обитатели трябва да витае наоколо, да лъха от снимките върху полицата на камината, от фотографиите по стените и от книгите по лавиците на домашната библиотека. Ако хотелските стаи бяха човешки същества, те щяха да озаряват с усмивка лицата дори на лоботомирани пациенти и на явни психопати.

В лондонския квартал Сиденхам (SE26) сме свикнали с изискания стил: все пак Кели Брук и Джейсън Стейтъм живееха в апартамента над зъболекаря. Но когато токчетата на Анушка Хемпъл отекнаха по напукания цимент на паркинга пред моя апартамент, в съзнанието ми изникнаха онези снимки от Пикчър Поуст, на които кралските особи посещават семейства, чиито домове са били разрушени от бомбардировките през Втората световна война. Мисията й в моето скромно кътче от предградието обаче, далеч не е свързана с изразяването на съчувствие. Хемпъл – жената, която създаде бутиковия хотел още преди това название да стане нарицателно – е тук, за да ми даде съвети, които, съдейки по разпространените публикации в интериорните списания и ревностните постинги във форумите от типа „направи си сам”, половината от собствениците на жилища в западния свят отчаяно се опитват да получат: как да придам на един обикновен дом вида и усещането на апартамент в петзвезден хотел за 750 паунда на вечер. В конкретния случай – как да обзаведа в стил Хемпъл скромния си апартамент, обособен на средния от трите етажа на викторианска къща-близнак.

„Можеш да го направиш”, казва тя хвърляйки едно око към кухнята ми. „Всеки би могъл да го направи. Няма никаква причина да не стане. Но трябва да има последователност в стила на отделните стаи. Да бъдат обединени от една обща идея.” Тя поглежда с копнеж към аварийния изход. „И разбира се, ще се наложи да купиш и съседната къща.” Надявам се, че се шегува.
...
Струва си да спрем за малко, за да разгледаме този парадоксален стремеж. Хотелската стая представлява пространство без памет. Би било неприятно, ако в нея има следи от предишния й обитател, особено след като много от нас отиват в хотел, за да правят неща, които не биха правили вкъщи. Очакваме хотелската стая да бъде почистена с такова старание, сякаш току що от леглото е бил изнесен труп. (Всъщност, има и такива случаи.) Домашният интериор олицетворява противоположната идея: той е хранилище за спомени. Историята на неговите обитатели трябва да присъства на снимките над камината, картините на стената, книгите на полиците. Ако хотелските стаи бяха хора, щяха да изглеждат като усмихнати пациенти с лоботомия или като благовидни психопати.

Свикнали сме с блясъка на лондонския квартал Сиднъм. Кели Брук и Джейсън Стейтън живееха над зъболекаря. А когато чух токчетата на Анушка Хемпел по напукания асфалт на мястото за паркиране пред апартамента ми, нямаше как да не си спомня онези снимки на кралското семейство, посещавало бомбардираните къщи през Втората световна война, в „Пикчър Пост“ [английско списание, излизало от 1938 г. до 1957 г.]. Нейната мисия в съвсем скромното ми жилище в покрайнините обаче е повече от това да се отзове. Хемпъл – жената, която въведе бутиковия хотел, преди той да бъде назован така – дойде, за да ми даде информация, от която, съдейки по отразяването в списанията за интериор и тревожните съобщения в онлайн форумите „Направи си сам“, половината от собствениците на жилища в Западния свят се нуждаеха: как да се придаде на един обикновен дом облика и еманацията на апартамент в петзвезден хотел, с нощувка от 750 лири. В този случай за Хемпелиза – скромен апартамент на втория етаж от триетажна сграда от Викторианската епоха.

Хвърляйки поглед в кухнята ми, тя казва: „Можеш да го направиш. Всеки би могъл. Няма никаква причина защо да не стане. Но, стилът трябва да е еднакъв за всички стаи. Една идея трябва да бъде използвана навсякъде.“ Тя замислено поглежда навън през противопожарния изход. „Разбира се, ще трябва да купите и съседната къща. Предполагам, че се шегувам.“

...

Макар че си струва човек да се поспре, за да помисли върху странността на това хрумване. Една хотелска стая е място, предизвикващо амнезия. Бихме се обезпокоили, ако тя носи някакъв знак от предишен посетител, особено имайки предвид, че много от нас ходим по хотели, за да вършим неща, които не бихме направили вкъщи. Очакваме да бъде перфектно почистена, все едно току-що е бил изнесен труп от леглото. (В някои случаи точно това може и да се е случило.) Домашният интериор въплъщава точно обратната идея, че стаята е място за съхранение на спомени. Историята на обитателите ѝ следва да бъде там: в снимките върху рамката на камината и по стените, в книгите по полиците. Ако хотелските стаи бяха хора, те щяха да са усмихващи се пациенти, болни от лоботомия, или истински психопати.

Свикнали сме им на знаменитостите в лондонския квартал с пощенски код „SE26” — нали Кели Брук и Джейсън Стейтъм живееха над зъболекарницата! Ала, когато токчетата на Ануска Хемпел чукват по напукания цимент на паркоместото пред апартамента ми, ми е трудно да не се сетя за онези снимки от списание „Пикчър поуст” с короновани особи, посещаващи пострадалите от бомбардировки през Втората световна война. Мисията ѝ в скромното ми предградие, обаче, не е само от състрадание. Хемпел — жената, открила бутиковия хотел преди да изникне фразата „бутиков хотел” — идва да ме удостои със сведениe, коeто (съдейки по илюстрованите списания за интериори и тревожните постинги из интернетски форуми на тема „направи сам”) половината имотопритежатели на Запада явно отчаяно търсят — как да придадеш на обикновен дом вида и духа на апартамент в петзвезден хотел с по 750 лири нощувката. Днес ще „хемпелизира” скромен апартамент, приспособен от средния етаж на триетажна къща-близнак от времената на кралица Виктория.
— Може да го направите — вика тя, оглеждайки кухнята ми — Всеки го може. Няма никаква причина да не може. Само и само от стая на стая да личи приемственост; единна идея да пронизва всичко.
Поглежда пожарния изход умислено и добавя:
— Без друго ще трябва да купите и съседната къща.
Последното — на майтап. Май...
...

Струва си, обаче, да разгледаме странността на подобен импулс. Хотелската стая е пространство, страдащо от амнезия. Всякакви белези от предишни наематели биха ни смущавали, особено защото мнозина от нас ходят по хотели, за да вършат онова, което не биха вършили у дома. Очакваме хотелската стая да е почистена най-щателно, все едно току-що са отнесли мъртвец от леглото. (В дадени случаи именно това се е и наложило да сторят.) А вътрешността на дома въплътява обратното — тя е хранилище на спомени. Разказът за обитателите ѝ следва да присъства в снимките над камината, картините по стените, книгите по рафтовете. Ако бяха хора, хотелските стаи щяха да са ухилени пациенти, претърпели лоботомия, или пък привидно благонрави психопати.