We're accustomed to glamour in London SE26: Kelly Brook and Jason Statham used to live above the dentist. But when Anouska Hempel's heels hit the cracked cement of the parking space outside my flat, it's hard not to think of those Picture Post photographs of royalty visiting bombed-out families during the second world war. Her mission in my modest tract of suburbia is, however, about more than offering sympathy. Hempel—the woman who invented the boutique hotel before it bore any such proprietary name—has come to give me information for which, judging by the spreads in interiors magazines and anxious postings on online DIY forums, half the property-owners in the Western world seem desperate: how to give an ordinary home the look and the vibe of a five-star, £750-a-night hotel suite. To Hempelise, in this case, a modest conversion flat formed from the middle slice of a three-storey Victorian semi.
"You could do it," she says, casting an eye around my kitchen. "Anyone could do it. Absolutely no reason why not. But there has to be continuity between the rooms. A single idea must be followed through." She looks out wistfully over the fire escape. "And you'd have to buy the house next door, of course." That's a joke. I think.
...
It's worth pausing, though, to consider the oddness of this impulse. The hotel room is an amnesiac space. We would be troubled if it bore any sign of a previous occupant, particularly as many of us go to hotels in order to do things we would not do at home. We expect a hotel room to be cleaned as thoroughly as if a corpse had just been hauled from the bed. (In some cases, this will actually have happened.) The domestic interior embodies the opposite idea: it is a repository of memories. The story of its inhabitants ought to be there in the photos on the mantelpiece, the pictures on the wall, the books on the shelves. If hotel rooms were people, they would be smiling lobotomy patients or plausible psychopaths. | В лондонския квартал Сиденхам (SE26) сме свикнали с изискания стил: все пак Кели Брук и Джейсън Стейтъм живееха в апартамента над зъболекаря. Но когато токчетата на Анушка Хемпъл отекнаха по напукания цимент на паркинга пред моя апартамент, в съзнанието ми изникнаха онези снимки от Пикчър Поуст, на които кралските особи посещават семейства, чиито домове са били разрушени от бомбардировките през Втората световна война. Мисията й в моето скромно кътче от предградието обаче, далеч не е свързана с изразяването на съчувствие. Хемпъл – жената, която създаде бутиковия хотел още преди това название да стане нарицателно – е тук, за да ми даде съвети, които, съдейки по разпространените публикации в интериорните списания и ревностните постинги във форумите от типа „направи си сам”, половината от собствениците на жилища в западния свят отчаяно се опитват да получат: как да придам на един обикновен дом вида и усещането на апартамент в петзвезден хотел за 750 паунда на вечер. В конкретния случай – как да обзаведа в стил Хемпъл скромния си апартамент, обособен на средния от трите етажа на викторианска къща-близнак. „Можеш да го направиш”, казва тя хвърляйки едно око към кухнята ми. „Всеки би могъл да го направи. Няма никаква причина да не стане. Но трябва да има последователност в стила на отделните стаи. Да бъдат обединени от една обща идея.” Тя поглежда с копнеж към аварийния изход. „И разбира се, ще се наложи да купиш и съседната къща.” Надявам се, че се шегува. ... Струва си да спрем за малко, за да разгледаме този парадоксален стремеж. Хотелската стая представлява пространство без памет. Би било неприятно, ако в нея има следи от предишния й обитател, особено след като много от нас отиват в хотел, за да правят неща, които не биха правили вкъщи. Очакваме хотелската стая да бъде почистена с такова старание, сякаш току що от леглото е бил изнесен труп. (Всъщност, има и такива случаи.) Домашният интериор олицетворява противоположната идея: той е хранилище за спомени. Историята на неговите обитатели трябва да присъства на снимките над камината, картините на стената, книгите на полиците. Ако хотелските стаи бяха хора, щяха да изглеждат като усмихнати пациенти с лоботомия или като благовидни психопати.
|