ProZ.com translation contests »
11th ProZ.com translation contest: "Contemporary society" » English to Bulgarian » Entry #12907


Source text in English

Translation #12907

We're accustomed to glamour in London SE26: Kelly Brook and Jason Statham used to live above the dentist. But when Anouska Hempel's heels hit the cracked cement of the parking space outside my flat, it's hard not to think of those Picture Post photographs of royalty visiting bombed-out families during the second world war. Her mission in my modest tract of suburbia is, however, about more than offering sympathy. Hempel—the woman who invented the boutique hotel before it bore any such proprietary name—has come to give me information for which, judging by the spreads in interiors magazines and anxious postings on online DIY forums, half the property-owners in the Western world seem desperate: how to give an ordinary home the look and the vibe of a five-star, £750-a-night hotel suite. To Hem­pelise, in this case, a modest conversion flat formed from the middle slice of a three-storey Victorian semi.

"You could do it," she says, casting an eye around my kitchen. "Anyone could do it. Absolutely no reason why not. But there has to be continuity between the rooms. A single idea must be followed through." She looks out wistfully over the fire escape. "And you'd have to buy the house next door, of course." That's a joke. I think.

...

It's worth pausing, though, to consider the oddness of this impulse. The hotel room is an amnesiac space. We would be troubled if it bore any sign of a previous occupant, particularly as many of us go to hotels in order to do things we would not do at home. We expect a hotel room to be cleaned as thoroughly as if a corpse had just been hauled from the bed. (In some cases, this will actually have happened.) The domestic interior embodies the opposite idea: it is a repository of memories. The story of its inhabitants ought to be there in the photos on the mantelpiece, the pictures on the wall, the books on the shelves. If hotel rooms were people, they would be smiling lobotomy patients or plausible psychopaths.
Свикнали сме с блясъка на квартал „Сиднъм“ в Югоизточен Лондон: преди време Кели Брук и Джейсън Стейтъм живееха над кабинета на зъболекаря. Ала когато Анушка Хемпел стъпи с високите си токчета върху напуканата циментова настилка на паркинга пред апартамента ми, нямаше как да не си спомня за фотографиите в списание „Пикчър Пост”, които показваха членове на кралската фамилия по време на посещенията им в домовете на семейства, пострадали от бомбардировките през Втората световна война. Мисията на г-жа Хемпел обаче в моето скромно квартално кътче на Лондон не се състои единствено в това да изкаже съчувствие. Тя — жената, която създаде понятието „бутиков хотел”, преди то да придобие търговското си име — е дошла, за да ми даде информация, която половината от собствениците на недвижими имоти в западния свят отчаяно търсят, съдейки по статиите в списанията за вътрешен дизайн и по изпълнените със загриженост публикации в онлайн форумите на тема „Направи си сам”, а именно — как на един обикновен дом да се придаде обликът и обаянието на петзвезден хотелски апартамент, в който нощувката струва 750 британски лири. Тоест как в този конкретен случай да се „хемпелира” скромен апартамент, преобразуван и обособен от централните помещения на триетажна къща близнак във викториански стил.

— Може да се направи — казва тя и обхожда с поглед кухнята ми. — Всеки може да го направи. Не виждам никаква причина да не може. Но стаите трябва да са преходни. И непременно да се следва единна концепция за целия апартамент — тя поглежда замислено към противопожарните стълби отвън. — И ще се наложи, разбира се, да купите съседната къща.

Това последното е шега. Предполагам.

...

Все пак си струва да не избързвам, за да преценя доколко ексцентрично е това хрумване. Хотелската стая е пространство на забравата. Затова ще ни бъде неприятно, ако открием в нея и най-малката следа от престоя на предишен обитател, особено като знаем, че мнозина от нас ходят по хотели, за да вършат неща, които не вършат вкъщи. Очакваме хотелската стая да бъде почистена така щателно, сякаш току-що от нея са изнесли тялото на мъртвец. (При някои обстоятелства това действително ще се случи.) Домашният интериор олицетворява противоположната идея — да бъде хранилище на спомените. Историята на неговите обитатели трябва да витае наоколо, да лъха от снимките върху полицата на камината, от фотографиите по стените и от книгите по лавиците на домашната библиотека. Ако хотелските стаи бяха човешки същества, те щяха да озаряват с усмивка лицата дори на лоботомирани пациенти и на явни психопати.


Discuss this entry