ProZ.com translation contests »
1st Annual ProZ.com Translation Contest: "Awakening" » English to Bulgarian » Entry by Svetla Atanasov

Source text in English

Translation by Svetla Atanasov (#8051) — Winner

Heathrow Airport is one of the few places in England you can be sure of seeing a gun. These guns are carried by policemen in short-sleeved shirts and black flak-jackets, alert for terrorists about to blow up Tie-Rack. They are unlikely to confront me directly, but if they do I shall tell them the truth. I shall state my business. I’m planning to stop at Heathrow Airport until I see someone I know. (...)

Astonishingly, I wait for thirty-nine minutes and don’t see one person I know. Not one, and no-one knows me. I’m as anonymous as the drivers with their universal name-cards (some surnames I know), except the drivers are better dressed. Since the kids, whatever I wear looks like pyjamas. Coats, shirts, T-shirts, jeans, suits; like slept-in pyjamas. (...)

I hear myself thinking about all the people I know who have let me down by not leaving early on a Tuesday morning for glamorous European destinations. My former colleagues from the insurance office must still be stuck at their desks, like I always said they would be, when I was stuck there too, wasting my time and unable to settle while Ally moved steadily onward, getting her PhD and her first research fellowship at Reading University, her first promotion.

Our more recent grown-up friends, who have serious jobs and who therefore I half expect to be seeing any moment now, tell me that home-making is a perfectly decent occupation for a man, courageous even, yes, manly to stay at home with the kids. These friends of ours are primarily Ally’s friends. I don’t seem to know anyone anymore, and away from the children and the overhead planes, hearing myself think, I hear the thoughts of a whinger. This is not what I had been hoping to hear.

I start crying, not grimacing or sobbing, just big silent tears rolling down my cheeks. I don’t want anyone I know to see me crying, because I’m not the kind of person who cracks up at Heathrow airport some nothing Tuesday morning. I manage our house impeccably, like a business. It’s a serious job. I have spreadsheets to monitor the hoover-bag situation and colour-coded print-outs about the ethical consequences of nappies. I am not myself this morning. I don’t know who I am.
Летище Хийтроу е едно от малкото места в Англия, където човек със сигурност може да види оръжие. Полицаи, облечени с ризи с къс ръкав и черни бронирани жилетки, носят тези оръжия като предупреждение към терористите, които се готвят да взривят магазинa за вратовръзки „Тай-Рак”. Силно се съмнявам, че ще ме проверяват, но в случай че го направят, ще трябва да им разкрия истината. Ще се наложи да обяснявам защо съм там. Възнамерявам да остана на летище Хийтроу дотогава, докато не видя някой, когото познавам. (...)

Изненадващо за мен самия, чакам вече тридесет и девет минути без да успея да зърна някой, когото познавам. Ама съвсем никой, а и никой, който да ме познава. Безличен съм, досущ като шофьорите с техните баджове (сещам се за няколко прякора), с тази разлика, че те са по-добре облечени. От дете се помня, че каквото и да облека, ми стои като пижама. Било то палто, риза, тениска, дънки или костюм - все едно съм облякъл нощница. (...)

Слушам се как мисля за всички онези познати, които ме предадоха като не се отправиха рано сутринта във вторник за някоя атрактивна европейска дестинация. Бившите ми колеги от застрахователния отдел са навярно все така заседнали пред бюрата си, където винаги съм повтарял, че ще си и останат, докато и аз самият работех там, пилеейки времето си и не успявайки да стъпя на крака, а междувременно Али напредваше стремително, получавайки докторска степен, научна стипендия в университета Рийдинг, първото си повишение.

Някои от наскоро успелите ни приятели, които имат сериозна работа, и които поради тази причина едва ли очаквам да срещна точно в този момент, ми споделят, че домакинството е едно напълно почтено за мъжа занимание; кураж се искало, да, даже мъжествено било да стоиш с децата вкъщи. Това са предимно приятели на Али. Сякаш вече никой не познавам, и далеч от децата и от прелитащите самолети, докато се слушам как мисля, осъзнавам, че това са мислите на мрънкало. Не това очаквах да чуя.

Заплаквам, но без циврене или хлипане, просто едри мълчаливи сълзи се търкулват по бузите ми. Не искам никой познат да ме види как плача, понеже не съм от хората, които ще вземат да се окайват в нищо и никава си вторник сутрин, насред летище Хийтроу. Грижа се за къщата безупречно, направо професионално. Това си е сериозна работа. Разполагам с таблици за следене на състоянието на плика на прахосмукачката, както и с цветно-закодирани копия с етичните съображения относно пелените. Тази сутрин не съм на себе си. Не мога да се позная.