ProZ.com translation contests »
7th ProZ.com Translation Contest: "Sports" » English to Bulgarian » Entry #5830

Source text in English

Translation #5830

Winters used to be cold in England. We, my parents especially, spent them watching the wrestling. The wrestling they watched on their black-and-white television sets on Saturday afternoons represented a brief intrusion of life and colour in their otherwise monochrome lives. Their work overalls were faded, the sofa cover—unchanged for years—was faded, their memories of the people they had been before coming to England were fading too. My parents, their whole generation, treadmilled away the best years of their lives toiling in factories for shoddy paypackets. A life of drudgery, of deformed spines, of chronic arthritis, of severed hands. They bit their lips and put up with the pain. They had no option but to. In their minds they tried to switch off—to ignore the slights of co-workers, not to bridle against the glib cackling of foremen, and, in the case of Indian women, not to fret when they were slapped about by their husbands. Put up with the pain, they told themselves, deal with the pain—the shooting pains up the arms, the corroded hip joints, the back seizures from leaning over sewing machines for too many years, the callused knuckles from handwashing clothes, the rheumy knees from scrubbing the kitchen floor with their husbands' used underpants.

When my parents sat down to watch the wrestling on Saturday afternoons, milky cardamon tea in hand, they wanted to be enter­tained, they wanted a laugh. But they also wanted the good guy, just for once, to triumph over the bad guy. They wanted the swaggering, braying bully to get his come-uppance. They prayed for the nice guy, lying there on the canvas, trapped in a double-finger interlock or clutching his kidneys in agony, not to submit. If only he could hold out just a bit longer, bear the pain, last the course. If only he did these things, chances were, wrestling being what it was, that he would triumph. It was only a qualified victory, however. You'd see the winner, exhausted, barely able to wave to the crowd. The triumph was mainly one of survival.
Зимите в Англия бяха студени. Аз, и особено моите родители, прекарвахме зимата в гледане на кеч. Борбите, които следяха на чернобелия си телевизор в съботните следобеди представляваха кратко проникване на живец и светлина в иначе монохромното им съществуване. Работните им гащеризони бяха избелели, покривката на дивана – все същата от години – бе загубила свежестта на цветовете си, спомените им за това що за хора са били преди да дойдат в Англия пожълтяваха като стари снимки. Моите родители, цялото тяхно поколение, похабиха най-добрите години от живота си, съсипвайки се от работа във фабриките срещу мизерна заплата. То бе живот на робския труд, на изкривените гръбнаци, на хроничния артрит, на отрязаните от машините ръце. Когато ги болеше, стискаха зъби. Какво друго им оставаше? Опитваха да се изключат от заобикалящия ги свят, за да не чуват обидите от страна на колегите, да не се засягат от непрестанния присмех на бригадирите, и, в случая на жените от индийски произход, да не си слагат на сърце шамарите, които собствените им съпрузи щедро раздаваха. Трябва да изтърпиш болката, повтаряха си те, да се справиш с нея – острата болка в ръцете, изхабените бедрени стави, дископатичните кризи в резултат от навеждането над шивачните машини в продължение на години, мазолите по кокалчетата след прането на ръка, ревматичните колене, получени в отплата за упоритото търкане на кухненския под с парцаливите гащи на съпруга.

Щом родителите ми седнеха пред телевизора, за да гледат кеч в събота следобед с чаша мътнобял чай от кардамон в ръка, те очакваха да бъдат забавлявани, да се посмеят. Но също така искаха добрият, поне веднъж в живота, да удържи победа над лошия. Искаха да видят как самоувереният грубиян с голямата уста ще си получи заслуженото. Отправяха молитви в полза на добрия, проснат върху тепиха, неспособен да помръдне след поредния болезнен ключ, или гърчещ се след удар в бъбреците, молеха се той да не се предава. Ако само можеше да изтърпи още малко, да понесе болката, да издържи до края. Ако бе в състояние да постигне това, то логиката на кеча би му позволила дори да спечели двубоя. Макар че подобна победа бе пирова. Победителят, съсипан от усилието, едва успяваше да помаха на тълпата. Да оживееш бе равносилно на триумф.